Мъгла

Понякога самотно е да знаеш,

че не си сама.

Под мостовете реките

да спират да шумят,

за да можеш бавно да минеш през мъглата.

Мъгла на чувства

или просто мъгла,

падаща мудно над забързан град.

Сега изглежда ти бавен,

лежерен и тих,

загубил живота

до някой следващ миг.

На сутринта може слънце да изгрее,

а може би и дъжд да завали.

Но какво значение има това,

сега минаваш през мъгла:

въздух не от тревоги натежал.

Застинала си все едно във времето сега,

но искаш ли да изплуваш на повърхността?

Под покрова на мъглата

мъничка утеха има.

Влизаш и забравяш.

Мъглата  е във теб.

Не е пълна със живот,

но въпреки това вдъхва някакъв кураж.

Значение и смисъл няма.

Има само мисъл във мъгла.

Искрено ваша:

Ледено цвете

След полунощ

Навън мирише на студ и на мандарини,
и те обичам в мъглата.
Шумът от високите ми ботуши заглъхва
в звука на смеха ти.

Дъхът ми излиза, леден и бял, на пресекулки,
и те обичам в мъглата.
Шумът от палтата, опрени едно в друго,
е толкова силен. Не чувам колите.

Чувам как дишаш
и те обичам в мъглата.
Пепелявожълтите табели светят в тъмнината,
а е още рано. Не е ли?

Ръцете ми са студени
и те обичам в мъглата.
Слагаш ги в топлите си джобове
и вървим – висок и нисък в тъмнината.

Ухае на пепел, на зима,
и те обичам в мъглата.
„Полунощ вече мина, любими.”
Изчезвам в мръсножълтата табела.

Искрено ваша:

Ледено цвете