Хей, хей! Привет, някогашни
читатели и случайни минувачи....
Смело е да се надявам, че след 3
години неактивност все още някой ме следва тук, но ако има такива, а и за тези,
които потенциално биха ме последвали, пиша този кратък пост, за да ви разкажа
какво се случва с мен и какви са плановете ми за този блог.
За 3 години ми се случиха много
неща, най-малкото от които е, че станах на двадесет. И съм невероятно изплашена
от това число, в което вече не присъства единица отпред. Май означава, че вече
съм "голяма???"... Не съм сигурна, че знам какво е това. Аз продължвам
да бъда детето с котешките чорапи, зелените палта и странната поезия, с
неочаквано написаните разкази, с несполучливите идеи, но и с тези, които
вълнуват ум и душа. Свободния електрон, ненамерил себе си, лутащ се, търсещ
и...
....намиращ. Да, намерих своя
атом. Понякога сме йон, а понякога атом и свободен електрон, но ние сме химия.
От три години съм влюбена. В човека, за когото написах едни от най-красивите си
неща, някои от които ще ви покажа тук съвсем скоро.
Писах малко през изминалото
време. А не споделях нищо, защото в главата ми живееше една мъничка мисъл да
издам нещо свое в писмен вид...
Писах малко, но живях много. И се
надявам за 20-те, които навърших преди две седмици да съм станала и по-мъдра,
да съм станала смела...
А какво се случи с мен, докато ме
нямаше? Опитах да пиша на немски, работихме по сценарий за театър на немски
език, с който спечелихме второ място на фестивал, ходих на рисуване, рисувах,
направих първата си скулптура, приютихме вкъщи 5 котки и 2 кучета, танцувах,
изреших хиляди задачи по математика и между другото завърших, смях се, ходих на
национална олимпиада по български език и литература, неочаквано станах един от
лауреатите по креативно писане на английски, в което участвах на шега, без дори
да бях в списъка с участниците и бях прибавена чак, след като неочаквано се
появих там.... Явих се на матура по математика, плаках, виках, губих се,
успявах, откривах.
В момента се намирам в Берлин,
Германия. От 1 година уча тук, в Техническия университет, архитектура. Или както
казваме ние, "бъдещите архитекти", боря се с архитектурата. И все още
не знам дали я харесвам и дали тя ме харесва, което също е много, много важно.
Идеята ми за бъдещето обаче е, не да бъда архитект, а да се занимавам с
реставрация на стари сгради, идеята, за което ми се усмихна в Бачковския
манастир след една снежна ски ваканция в Родопите. Противно на всичко, което
трябва да бъде, аз изобщо не се вълнувам от модерна, съвременна архитектура, не
я харесвам, не я чувствам. Сърцето ми обаче тупти със старите замъци,
манастирите, сгушени измежду скалите, театрите с гръцки колони, статуите от
мрамор, възрожденските кирпичени къщи. Там, на село, сред дъх на трева и пръст,
си се представям, в планини и бързи потоци, между лилави минзухари.
Но нека да се върнем към главната цел на това вече дългичко писание... идеята ми за този блог не се е променила много. Искам тук да бъде просто едно красиво място, части от мен - стихове, разкази, истории, снимки и главоблъсканици, идеи, вдъхновения, мъничко мода, мъничко пътувания, по малко от всичко, заради което очите ми блестят. Направих някога този блог, за да събирам себе си. И той все оше изпълнява тази си функция, макар и застинал във времето. Така и ще бъде. Може и никой да не го чете, но той ще е тук и аз ще съм тук. Като хоркрукс, но сътворен от добро и любов. А, ако все пак се намират смелчаци, готови да споделят с мен приключението, качвайте се на борда и.... "Надежда всяка тука оставете!"
Искрено ваша,
Ледено цвете
