Update

  Хей, хей! Привет, някогашни читатели и случайни минувачи....

  Смело е да се надявам, че след 3 години неактивност все още някой ме следва тук, но ако има такива, а и за тези, които потенциално биха ме последвали, пиша този кратък пост, за да ви разкажа какво се случва с мен и какви са плановете ми за този блог.

  За 3 години ми се случиха много неща, най-малкото от които е, че станах на двадесет. И съм невероятно изплашена от това число, в което вече не присъства единица отпред. Май означава, че вече съм "голяма???"... Не съм сигурна, че знам какво е това. Аз продължвам да бъда детето с котешките чорапи, зелените палта и странната поезия, с неочаквано написаните разкази, с несполучливите идеи, но и с тези, които вълнуват ум и душа. Свободния електрон, ненамерил себе си, лутащ се, търсещ и...

....намиращ. Да, намерих своя атом. Понякога сме йон, а понякога атом и свободен електрон, но ние сме химия. От три години съм влюбена. В човека, за когото написах едни от най-красивите си неща, някои от които ще ви покажа тук съвсем скоро.

  Писах малко през изминалото време. А не споделях нищо, защото в главата ми живееше една мъничка мисъл да издам нещо свое в писмен вид...

  Писах малко, но живях много. И се надявам за 20-те, които навърших преди две седмици да съм станала и по-мъдра, да съм станала смела...

  А какво се случи с мен, докато ме нямаше? Опитах да пиша на немски, работихме по сценарий за театър на немски език, с който спечелихме второ място на фестивал, ходих на рисуване, рисувах, направих първата си скулптура, приютихме вкъщи 5 котки и 2 кучета, танцувах, изреших хиляди задачи по математика и между другото завърших, смях се, ходих на национална олимпиада по български език и литература, неочаквано станах един от лауреатите по креативно писане на английски, в което участвах на шега, без дори да бях в списъка с участниците и бях прибавена чак, след като неочаквано се появих там.... Явих се на матура по математика, плаках, виках, губих се, успявах, откривах.

  В момента се намирам в Берлин, Германия. От 1 година уча тук, в Техническия университет, архитектура. Или както казваме ние, "бъдещите архитекти", боря се с архитектурата. И все още не знам дали я харесвам и дали тя ме харесва, което също е много, много важно. Идеята ми за бъдещето обаче е, не да бъда архитект, а да се занимавам с реставрация на стари сгради, идеята, за което ми се усмихна в Бачковския манастир след една снежна ски ваканция в Родопите. Противно на всичко, което трябва да бъде, аз изобщо не се вълнувам от модерна, съвременна архитектура, не я харесвам, не я чувствам. Сърцето ми обаче тупти със старите замъци, манастирите, сгушени измежду скалите, театрите с гръцки колони, статуите от мрамор, възрожденските кирпичени къщи. Там, на село, сред дъх на трева и пръст, си се представям, в планини и бързи потоци, между лилави минзухари.

  

  Но нека да се върнем към главната цел на това вече дългичко писание... идеята ми за този блог не се е променила много. Искам тук да бъде просто едно красиво място, части от мен - стихове, разкази, истории, снимки и главоблъсканици, идеи, вдъхновения, мъничко мода, мъничко пътувания, по малко от всичко, заради което очите ми блестят. Направих някога този блог, за да събирам себе си. И той все оше изпълнява тази си функция, макар и застинал във времето. Така и ще бъде. Може и никой да не го чете, но той ще е тук и аз ще съм тук. Като хоркрукс, но сътворен от добро и любов. А, ако все пак се намират смелчаци, готови да споделят с мен приключението, качвайте се на борда и.... "Надежда всяка тука оставете!"

  

Искрено ваша,

Ледено цвете