Докато устните ти са още червени (Моето ледено момиче)

Небето бе пропито от тъмнина, но слънцето скоро щеше да пробие булото на нощта и лъчите му може би щяха да огреят онази самотна скала, на която стоях. Вятърът се разбиваше в мен, удряше ме, галеше ме, обичаше ме, а после ме мразеше. И аз го мразех, ненавиждах го всеки път, в който ми разрошваше косата и ме караше да се чудя дали пък хората не ме харесваха, защото косата ми беше вечно рошава. Но в онзи момент на онази скала той изпиваше болката ми и му бях благодарна за това. Соленият мирис на вълните се пропиваше в кожата ми, а пръските морска вода сякаш скриваха солените ми сълзи.

– В главата ми вечно се води война. Двете ми страни, като влакови релси, които не се събират в далечинита, а се разделят и изчезват всяка в противоположната посока, се борят, но никоя не надделява - казах му, без да ме е попитал.

Може ли да има роза с бодли само от едната страна. Това не е въпрос. Този въпрос не заслужава въпросителен. А кой въпрос изобщо го заслужава.

– ''Защо'' винаги заслужава въпросителна. А понякога дори удивителен знак – каза ми, сякаш знаеше какво си мисля.

– Защо изобщо ме последва? Това си е моето място. Не искам никого тук.

Като сянка, той си отиде. Без дума да каже. Но в главата ми закънтя: "Защо винаги говориш толкова много? Не затваряй мислите в думи. Не ги изгубвай, като ги казваш на някого, който може би не го интересува."

Слънцето изгря и денят започна. Безброй объркани часове, с още по-объркани учители, всички изгубени в думите. Никой не слушаше мислите си. За което им се възхищавах толкова много. Моите не ме оставяха на мира. И нямах власт да ги спра.

Никола ме настигна в коридора. Очаквах, че ще заговори, но той просто вървеше до мен и мълчеше. Вчера май го бях обидила. Съжалих.

– Извинявай. Наистина. Вчера бях много по-груба, отколкото ми се искаше... Съжалявам -- каза ми толкова разстроена Дорина и отново прикри лицето си с косата, както винаги правеше. Обичаше да се извинява. Винаги по хиляди пъти за най-малкото нещо.

– Няма нищо. Нека се видим по-късно. Сега имам урок по рисуване. До после – свих надясно, а тя наляво. И изчезна.

Всъщност нямах урок, просто исках да бъда сам. Тръгнах по улицата. Дори не знаех по коя точно. Вървях и сякаш краката сами ме заведоха до една книжарница. Беше студено, затова се увих по-топло със синия вълнен шал и загледах витрината. Нищо обаче не привлече вниманието ми, но все пак реших да вляза. Поне беше топло. Заразглеждах десетките стилажи с книги и се запровирах из лабиринта, който създаваха. Неприсъщо за мен се блъснах в един от стилажите и една книга ме удари по главата. Погледнах нагоре.

– Ледено момиче – прочетох на глас. Беше заглавието на една от книгите.

Стоях си все на същото място и гледах в пространството пред мен. Красиво, но празно. Вълните все така се разбиваха, а небето гледаше безмълвно.

– Здравей.

Знаех кой е, не бе нужно да се обръщам. Никола бавно се приближи с онези свои уверени стъпки, сякаш всичко е под контрол. И беше. Под неговия. Махна косата от лицето ми и зачете от някаква книга:

– Тъмната ти коса трябва да улавя вятъра, не да прикрива гледката към студения свят.

И отново махна косата от лицето ми. Вятърът го очакваше и побърза да я улови.

– Вятърът улавя косата ми.

– Само защото му позволяваш. От теб зависи - усмихна ми се вяло. Той не се усмихваше често. Лицето му беше сериозно и бледо. И той имаше тъмна коса, която вятърът не пропусна. Разбиваше се в него със същата сила, с която и в мен.

– Студено ли ти е? – попита ме изведнъж. Отново беше с онзи свой син вълнен шал. Не беше зима, но той винаги го носеше. Помислих си как цветът напомня досущ на морето, бушуващо на метри под нас.

– Малко.

Никола седна до мен и ме загърна с палтото си. Сгуших се в него като удавник, хванал се за сламка, и как се молех да мога да спра да мисля за всичко и просто да обичам. Но можех ли?

– Пръстите ти са ледени – прозвуча с онази негова меланхолична нотка гласът му.

Зарових лицето си в косата й и вдишах аромата. Тя никога не използваше парфюми. Миришеше на себе си. Ухаеше на сълзи. На морски вълни. В онзи момент изпитах неутолимо желание да я нарисувам. Точно такава. Гола. Съблякла болките и предразсъдъците си. Тогава, когато просто е тя. Моето ледено момиче.

Слънцето вече се скриваше и огънят му отстъпваше място на звездите. Щурците запяха своята песен. Вятърът задуха безмилостно, а Дорина спеше, сгушена в мен. Като дете, каквото отдавна не беше. Не бях я виждал такава. Никога преди. Винаги беше обградена от хиляди мишосиви бетонни стени, но сега... сега просто бе гола и беззащитна. Беше ми се доверила. И аз щях да бъда нейната стена срещу всеки, който искаше да я нарани.

Беше събота. Слънцето изгряваше, а ние отново стояхме, където бяхме стояли и преди. Където преди нас може би хиляди други бяха стояли и бяха имали своите истории и мъки. А морето ни гледаше безмълвно, както преди нас може би бе гледало хиляди други. От онази Дорина, която видях онази нощ, не беше останало нищо. Сега тя отново стоеше зад стените си, изтъкани от объркани мисли, затворени и изгубени в неизречени думи. Болеше ме да я гледам такава, но това беше тя. Сега стоеше на метър от мен и сякаш се страхуваше да ме докосне. А може би се срамуваше, че за малко бе махнала всичко от себе си и ме бе оставила да я видя.

– Искам да те нарисувам – чух се да казвам несигурно. Боите и платната бяха с мен. Наместих статива и поставих бялото платно.

Искаше да ме нарисува. И отново го каза по онзи свой сериозен начин, сякаш го беше премислял и решил преди хиляди години. Не бях от момичетата, които искат да бъдат нарисувани. Всъщност бях. Но се страхувах от това, което можеше да се появи на платното. Не бях достатъчно чиста, за да застана върху бяло платно и да го изпълня със съществото си. Или пък бях? Защо изобщо му беше да ме рисува. Та аз най-малко ставам за рисуване...

Все пак сплетох косата си набързо и се обърнах към него, сгушена в пуловера си.

– Не така – каза ми Никола. – Съблечи се.

И аз не знаех защо, но започнах да събличам всичко от себе си, а той продължаваше да повтаря - "Съблечи се.". И аз се събличах, докато накрая единствената ми стена беше кожата ми. Зад нея се криеха всички онези мисли, всички онези неща, от които се страхувах. Треперех, но не от студ.

– Не се страхувай.

– Не ме е страх от теб.

– Не от мен. Не се страхувай от себе си – ръката му нежно разплете плитката и разпусна косата ми, а вятърът безмилостно я накара да се разхвърчи във всички посоки.

Никола започна да рисува. Рисуваше. Часове. Мина толкова време. Време. А аз не знаех какво се случва с мен. Страхът ме беше изпълнил до болка. Не се страхувах, че мога да падна от тази наша скала, не се страхувах от вятъра. Не се страхувах от вълните. Страхувах се от себе си и от него, че ме вижда такава, каквато никой друг не ме бе виждал преди. Страхувах се, че за миг може би ще си позволя да направя неща, които не бих направила иначе.

Тя стоеше срещу мен и плачеше. Тихичко и незабележимо. Объркана и далечна. Исках да й кажа толкова неща, а същевременно нищо. Рисувах. Рисувах студа. Рисувах ледения сняг в зениците й. Нарисувах лед и същевременно момиче.

– Замръзвам – каза ми, опитвайки се да отклони мислите си от всичко друго, което се въртеше в главата й.

– Още мъничко.

Картината не беше завършена. Всъщност никога нямаше да бъде. Никой не би могъл да я затвори в платно, както никой не би могъл да затвори чувствата си в думи, защото просто няма език, на който да ги изрече. И точно така беше и с нея. Нямах достатъчно цветове и достатъчно бяло платно, за да я нарисувам. Но все пак опитах.

Изведнъж той стана с вид на човек, решен да стори това, което си е наумил. И хвърли платното. То изчезна, полетяло надолу и се изгуби в морето.

– Защо? – успях само да попитам. – Толкова ли не ставах да бъда нарисувана...

– Точно обратното. Просто никой не може да те нарисува.

Никола се приближи до мен и се опита да ме прегърне, но аз не можех да го допусна. Не можех повече да му позволявам да вижда мен, каквато само аз трябва да се виждам – слаба и беззащитна. Отдръпнах се.

Постояхме така за част от секундата или пък няколко часа. Не знаех. Нищо не знаех.

– Целувай, докато устните ти са още червени. Докато още имаш топла кръв, която да прави тялото ти живо. Защото душата не може да целува. Тя може само да обича.

И тя ме целуна. Студените й устни за миг се преобразиха в невъобразимо горещи въглени, които изгаряха моите. А след това просто си тръгна. Остана само шумът на вълните и празното чувство за нещо безвъзвратно изгубено.

В понеделник намерих бележка, залепена на шкафчето си. Не беше подписана, нито имаше име, но щом я прочетох, знаех кой я беше написал. "Косата ми улови вятъра." Но аз не успях да уловя теб...

Искрено ваша:

Ледено цвете